авг 182013
 

След месец на море и пътуване  до там и насам, седмица на болестите, още една за привикване към всичко наше и още няколко за лятно пулене и туткане, най-накрая имам време да се разходя из Долината. Зарязали сме активните homeschooling занимания – сутрин всеки си върши нещо негово или в комбина с налично същество, следобед поспиваме като порчета всички задружно, а привечер излизаме. Трол Мартин все пак толкова е свикнал със занимавките, че сам си търси развиващите игри на компютъра, смята, опитва се да чете и създава “изобретения”. Калина се е ограничила до пъзели, рисуване и разглеждане на всичкото книги, които докопа. Аз съм в отпуск от ролята на мис Мама и само събирам занимания за идните дни.

Ако някой е имал колебания, притеснения или въпроси за менталното ми здраве,а вещерските приготовления не са били достатъчно красноречиви, вече може и да не се чуди. Доказано е.

Естествено, имаше доста промени в плана. Предвид и лошото време в средата на юни. Събрахме багажа доста успешно и бързо. И забравихме/ не взехме някои неща, разбира се. Въпреки списъците. Е, човек може да живее и без хамак, точилка (купих си там) и пистолет за топъл силикон, нали?!

Не тръгнахме в малките часове. Прогнозата за времето хич не беше обещаваща и преценихме, че е по-добре да поспим до шест или седем, вместо да прекараме дъждовен ден на морето. Заредени лаптопи, две чантички със забави за децата, провизии и надъхваща музика. Пàли! Очаквахме бързо, спокойно и весело заминаване, защото винаги е било такова досега. Бързото, Спокойното и Веселото си останаха очаквания някъде до около Стара Загора.

f11758896 e1376847581674 300x166 f improf 300x166 Троли отиват на море. НЕнаръчник за пътуване.

Само пътуването през него не е

 

Пътувахме много часове… Осем… Девет… Десет… На мен ми се струваше, че от дни се гърчим сред тролското недоволство. Тролчица повръщаше на всяко изпреварване и на всеки участък, който не е подходящ за незабавно отбиване. Процедурата? Спирахме колата, слизахме, батковци с бързи и лъскави коли ни свиреха и поздравяваха като на абитуриентски бал, Драгòн чистеше вътре, аз преобличах Калина, вадехме гърне (защото тя искаше да го използва) и прибирахме гърне (защото не го). Каква бе музиката през това време? Напористо, монотонно и неспиращо мрънкане от Мартин, че сме спрели, че му мирише, че Калина вече го дразни, че му е топло, че му е студено, че му пече, че не вижда. И кога ще стигнем до вятърните мелници, които правят ток? И ще ли пусна още веднъж любимата му песен? Изнервянето ни стихна бързо. На петия път, по спомени. След това просто механично повтаряхме ритуала. Емоция имаше само в ръкомахането ми по fast and furious типовете, които си мислеха, че нарочно им правя гадно и ми е много спокойно да сме паркирали в нищото, където можем да бъдем отнесени. Не от вихъра. А с повръщащо дете в кофти състояние, не можеш да не спреш моментално. Или поне така си мисля. Ходи обяснявай…

Някъде към 16:00 решихме, че тъй и тъй не приличаме на нищо, времето е отвратително, ухаем на нечовеци и не можем да си кажем имената, а Калина не е повръщала от около 40 минути… Можем да си напазаруваме в Бургас разни любими и “много важни” неща. Като хрупкаво шоколадово мюсли например. Хубавото при такъв пазар? Чудиш се защо хората се мусят (Та, животът е прекрасен, нищо че е кратък!), много бързо те обслужват, никой не се приближава до теб на повече от три метра въпреки натоварения трафик в супермаркета, защото изглеждаш като психопат и някак… Това облак миризма ли е около тези хора? Е, признавам си, и аз не бих доближила нас. Петгодишен със схванат влачещ се крак, бутащ количка без посока или в кръг, с маниакален поглед, повтарящ по 20+ пъти един и същи въпрос. Сестричката му – с големи тресящи се бледи бузи, хилеща се странно, примигваща като мишле и сякаш доволна от несгодите си, говореща на неразбираем език, но убедително. Баща им, левентът с набола брада, смачкана и усукана тениска, блещещ се срещу рафтовете все едно вижда за първи път магазин, опаковани стоки и живи хора. И, разбира се, неотразимата им майка! Чорлава в главата, със спомен за плитки, респектираща с ръста си от сто петдесет и няколко сантиметра,  опитваща да изправи вещерската си гърбица (наистина си имам), бързо припкаща с наличните крака (С този ръст няма как да не припкаш винаги, вярвайте.) и още по-бързо пазаруваща с чевръстите си ръчулища, говореща бавно и нечленоразделно, но с любов. Чудили са се откъде са ни (из)пуснали, сигурна съм.

Малко след Бургас ни застигна отвратителна гръмотевична буря. Повечето коли отбиваха, защото почти не се виждаше заради силния дъжд. Останалите (ние и още две коли, сите смелчаци) пъплехме с 10-20 км/ч и тази скорост ни се струваше прекалено бърза. В колата нямаше и помен от организираното и подредено творение и гениален разкрой. Краката ми бяха принудени да се огънат и приспособят около и във вратата на колата. Решението? Ами, да слезеш и да напазаруваш две до три огромни и обемисти торби с плодове и зеленчуци. Така краката ти вече не са даже близо до тялото, получават суверенитет и няма какво да ги мислиш. Само за момичето, което продаваше зеленчуци се притесних. Надявам се вече да е преодоляла травмата след срещата ни.

И тъй, смрадливи и неадекватни, с по кутия хрупкаво шоколадово мюсли под ръка и 200 сака, торби с покупки, леген с препарати (Не са позволени въпроси за него!) раници и чанти, пристигнахме в късния следобед. И даже бяхме усмихнати. Всички. Най-щастливият момент? Да докажеш, че е възможно човешко анаеробно съществуване и след това да се изкъпеш, за да дишаш отново!

Хубавото е, че прибирането ни беше различно.

Събираща тен на лунна светлина,

Yagasign Троли отиват на море. НЕнаръчник за пътуване.

     Leave a Reply