юни 172014
 

DSC 6231 300x199 Мартин е шест, когато не е две и половина

Трол на цели шест!!! години, само след няколко дни. Толкова много и толкова малко. От известно време съм във филма – мисля си за всичко наше, за разни случки, за тролите като троли. Прииска ми се да си направя ранен подарък за рождения му ден. Лексикон на тема „Мартин е шест, когато не е две и половина“.

HPIM5597 300x225 Мартин е шест, когато не е две и половина

Най-първото за Мартин:

Най-първият спомен за Мартин, като съвсем отделно същество, е когато го усетих за първи път. Прекалено рано според книгите и напълно навреме според докторката и чувствителната ми матка (То паа, все нещо чувствително трябва да има покрай или в мен!). И мислех, че ми къркори корема, защото не е възможно да усещам. А беше той…

После… Всичко, което знаех за него, беше от преди раждането и снимки от баща му (Не очаквах толкова кръгла и правилна глава! Предвид моята…) и кратка целувка по плешивата му тиквичка. И вина, че лежа и рева, поскимтявам и не съм с него, а краката ми подскачат на 90°. Той ми прости когато показа, че много добре знае какво да прави в тоя живот. За разлика от майка си. Засука, все едно има докторантура по темата. Аз си простих по-късно. Той се кърми, не го кърмих аз. Той знаеше, аз – не!  Той продължава да знае всичко, а аз – малко повече от тогава.

Най-второто за Мартин:

Самодостатъчен. Това е Мартин като бебе, а отчасти и сега. Спящ, наддаващ като звяр, напълно доволен от собствената си компания. Отворен към всички хора (С няколко малки изключения, за които му повярвах, че има защо.), абсолютно щастлив от себе си. Рано проговорил. Сам избиращ дрехите си. Адекватен до степен, в която плаши. От децата, които никога не пипат контакти, остри предмети, опасни неща, не слагат безумия в устата си. Перфектната обучителна версия „Бебе 1.0.“

DSC 6660 300x199 Мартин е шест, когато не е две и половина

Трето и пето:

Академик. Изпреварващ собствените си темпове, по-малко емоционална стабилност за сметка на нАучните знания. Памет в непознати за мен висини. Изненадващ ме със сериозност и никаква заинтересованост от песни, стихчета и приказки първите си три години. Непоносимост към механични задачи, лишени от смисъл според него. Само факти и въпроси по възможност. Като възрастен в детско тяло. Това последното съм го чувала и за един друг най-познат човек, от майка й.

Не понасям и полудявам:

Когато игнорира, бяга или дразни сестра си заради някой друг. Другите винаги ни се струват по-интересни, особено в някои възрасти, но не ми харесва липсата на загирженост и желанието за почти тормоз. Не го разбирам. Не. Не. Не!

Малките лъжи, които се прокрадват, заради страх, че ще е по-малко от другите или няма нещо.  Или се подхлъзва в някакви измислени реалности, защото му се иска да не са измислени. Меркантилната насоченост на тия лъжи. Не, в хола си нямаме 6 000 000 лева и нямаме седем таблета. Компютрите винаги се въртят около седем обаче… Не всичките задължително наши.

Гнусливостта му в грандиозни размери. Гнусливост, заради която не ходи често до тоалетна в училище и разгонва фамилията на бъбреците си. В поправена тоалетна, само за неговата група. Нова. Бяла. Не от ония страшните и гадните, в които никое същество не ходи. Гнусливост, която стига до там, че да се избърше с отвращение… След като е целунал сам себе си.

DSC 7532 300x199 Мартин е шест, когато не е две и половина

Побъркващата физиономия “Недоволен съм и ме дразниш”

Не обичам:

Че се ядосва точно като мен. И изтрещява.

Склонноста да живее в хаос и да не му прави впечатление планетата от солети с  моливи, маркери, playdough, лего, сок и супа. Сътворена за пет до десет минути. Ежедневно. И да намира каквото му трябва в тоя хаос, защото това му дава причина да не го промени и да си живее съвсем прилично покрай ТОВА. А ако не може – да държи да бъде намерено от втория човек, който живее чудесно в хаос – майка му.

Безкритичното приемане на чуждите идиотски идеи. В контраст с безумно дългите анализи на неговите идеи, без значение дали са идиотски или не. И последствията (само) за него от това приемане. И сълзите след това. Полудявам!

Сериозността му. И това, че понякога аз се чувствам инфантилната в компанията му.

Упоритостта да получи нещо преди да си го помисли даже.

Когато се кара с Калина заради най-голямата глупост и осъзнава, че е глупост.

Моята склонност да изпълнявам кулинарни желания и неговата да не ги консумира след като ги получи.

Прокрадващият се мързел, защото знае колко добре му се получават нещата и без много зор. И шматкането, което може да го доведе до назадване или поне липса на напредък.

Това, че споделянето отнема много време. И че се е налагало да чакам с месеци, за да разбера какво го е наранило. Когато той си реши да сподели. След много време. Притеснявам се какво му причинява това вътрешно.

Флегматичност. Усещането, че не бързаме за никъде, че 40 минути са съвсем прилично време, за да се стигне от стаята до банята. Непукизмът пред 100-те пъти, в които моля, увещавам и разяснявам причините да се направи нещо.

DSC 6295 300x199 Мартин е шест, когато не е две и половина

Обичам:

Небрежните прегръдки по няколко пъти на ден с тихичко „Обичам те!“ и целувка преди да избълва 20 изречения за някой лего модел, за ядосаните пилета, за Майнкрафт, за бъдещи планове за Коледа, Нова година, следващия му рожден ден, кариерата му.

„Обичам те, мамо!“ докато отива до тоалетна, подметнато през рамо. Всеки път. Сякаш, като го напънат нуждите, се сеща колко ме обича.

Любопитството и желанието да разбере. Начинът, по който тече мисълта му.

Яснотата на чувствата му, дори когато е объркан. Палитрата от думи за емоции, с която борави: „Притеснявам се… Разстроен съм… Натъжавам се… Мъчно ми е… Ядосвам се… Не ми харесва… Харесва ми… Обичам… Това ме прави много щастлив… Радвам се… Нямам търпение… Хубаво ми е…“

Грижливо смачканите рисунки, само за мен. Тортите от пластилин. Моделите на нечовешки машини от всеки попаднал му конструктор, боклук или нещо си.

Моментите, в които прегръща сестра си и протяжно, по котешки, казва: „Кааалиии.“.

Близостта с Драгòн. Това, че той му е модел за сигурност, за поведение, за помощ. За баща. От ония бащи, които спасяват от зомбита, от гръмотевици, от паяци в съня. Които спасяват мама, за да може и мама да спасява. За мъж. Наистина модел. За наистина мъж.

Лекотата, с която общува. За малко познатите и непознатите, за новите хора в живота му. Която е лекота, но дистанцирана. За да може най-личното да е само за най-личните.

Чувството за честно и нечестно, принципи и справедливост.

Изпитвам благодарност към него, защото ми спестява уроците, които ми преподава сестра му. Обичам ролята му на разбираемо/разбиращо ме с щракване на пръсти дете. За да мога да потъна в онова море от непонятни неща, които сервира тролчица.

Обичам…

Yagasign Мартин е шест, когато не е две и половина

     Leave a Reply